Ще

Ще живея далече оттук.

Ще ставам рано сутрин.

Ще се пека на слънце и ще пия горещото сутришно кафе.

Ще се изправя на крака след точно определено време и ще да започна работа.

Ще работя колкото е необходимо, защото толкова ще искам.

Ще ям козе сирене с червен пипер от градината, която ще поддържам сам.

Ще пия сто ракия с ледена вода, а след това ще дремна.

Ще стана в ранният следобед, разчорлен и леко намръщен.

Ще изляза на верандата и ще вдишам с пълна гръд.

Ще се покатеря на най-високото било и ще изкрещя -ЗДРАВО, КОПЕЛЕТА МРЪСНИ!!!

... и ще изчакам ехото.

Ще се прибера в нас с трън в единия крак и с мазол на другият.

Ще изпия още една ракия и ще изгълтам най-дълбока купа от прясна салата.

Ще бъде тиха нощ, от онези, в които имаш сянка.

Ще сложа най-дебелото дърво в камината, за да ме топли до заранта.

Ще легна и ще благодаря, защото това е денят, за който днес помечтах.

#Лимонада

Някога обичаше да пие уиски и да пуши пури. Отчаяно търси този вкус, останал от отминало време, но него все така го няма.

Пороци.

Сега може да се отдаде на тях.

Правеше го умело, но вкуса не се завърна.

Объркан е.

***

Задаваше въпроси, чиито отговори не му допадаха. Давеше ги или в алкохол, или в омраза.

Изтрезнееше ли от едното го опияняваше другото.

Спомените нахлуваха, както болката нахлуваше в главата му рано сутрин, след безпаметен запой.

Сякаш трезвеността се криеше на дъното на бутилката.

Глупостта му го въртеше в омагьосан кръг.

***

Спомняше си.

Мислеше за хубавото.

Гледаше снимки - запечатал бе отминалото време.

 - Лайна! - крещеше той, и продължаваше - Разбира се, че тук няма да намериш лошият спомен, глупако, ти не би увековечил лош момент!

Може би е трябвало. Търсеше го.

Терзаеше.

***

Не намираше обяснение.

Всичко би било толкова добре, само ако тя... Ако...

Тогава осъзна.

Той обвиняваше всичко на този свят - от зелената трева, до белите облаци.

Но беше късно, вече бе изгубил пътя си.

Трябваше да прости, този път на себе си.

***

Погледна дълбоко в себе си и го откри.

Откри дребна твар. Тя бе с адски светла кожа на тялото, защото там където се намираше слънце няма. Тъмнината бе изтрила очите й - гадината бе сляпа. Носа и бе пълен. Дъха и кратък. Такава се бе родила.

Не познаваше света. Не бе виждала безкрайността на синьото небе. Не бе поемала с пълна гръд чистият планински въздух. Гърлото и не бе изпитвало свежестта на водата. Не бе усещала нежността на меките пръсти на Жената, които минават между косата й.

Гадината бе отроче на омраза и ревност, на страх и отчаяние.

Когато сърцето му се развълнуваше, гадината усещаше и започваше да надава вой. Бунтуваше се и не му даваше мира.

Израз на неговата слабост.

***

Отвори гърдите си и пусна всичко навън.

Знаеше накъде да го насочи.

Лавина от емоции, разкаяния и откровения, нова доза обещания, признания и увещания.

В големите й детски очи той прочете увереност.

Жената не чуваше тези думи за пръв път. Те вече бяха изгубили своята стойност и той го знаеше.

Това разчисти път за агресията.

Агресията - най-верния житейски партньор, който винаги бе с него - в добро и зло, в здраве и болест, в богатство и бедност...

Не.

Този път той се бореше и за себе си.

Свежа глътка увереност.

***

Изпита от сладката подкрепа на приятелите си. Вкуса на уискито започна да се завръща. Пурите кадяха със свеж тютюнев аромат.

Топлината на семейството му помогна да подреди мислите си и да осъзнае същността на житейския път.

Погледна и към онази, гадната твар. Гадината му обърнала гръб. Стоеше на кълбо в един от малкото останали тъмни ъгли. Вече нямаше какво да я храни. Беше слаба.

Почувства сила и се усмихна.

***

Слънцето успя да докосне и последният тъмен ъгъл във вече широко отворената му гръд. Озари го отвътре, със страшна мощ.

Гадината вече се бе изпържила. 

Страстта към живота се бе завърнала.

Благата на този прекрасен свят изведнъж се явиха пред него с безкрайната си прелест.

Усмивката на лицето му, означаваше свобода.

***

Понякога успяваше да докосне и нея, Жената. Понякога държеше ръката й със всичката нежност, която притежаваше, и тихо питаше:

 - Силно ли стискам?

 - Стискаш силно, да - отговаряше му тя.

Сърцето му подскачаше нервно, но знаеше, че трябва да бъде умен.

Запозна се със смирението.

***

Никой не може да посегне на спомените му.

Та те бяха подкрепени от прекрасни кадри. Той бе човекът зад камерата, той запечата тези моменти. Никой не може да му ги отнеме сега.

За него това бе достатъчно.

Почувства се удовлетворен.

Това е благодарността.